Българският алпинист Боян Петров изкачи връх Макалу (8481 м.) на 23 май, с което приключи успешно "първото полувреме от мача", който е планирал да "изиграе" на осемхилядниците тази година.

Той добави седмия връх в колекцията си, а другият българин - веганът Атанас Скатов, изкачи четвъртия си осемхилядник по време на същата атака.

След дълго чакане и един неуспешен опит Петров и останалите алпинисти под върха използваха вероятно последната възможност преди мусоните и усилията им се увенчаха с успех.

Специално за "Дневник" той разказа последните дни и часове преди атаката и развитието на самото изкачване.

"След неуспешната атака на 11 май вече знаех къде са лагерите, къде минава маршрутът, къде са опасните места и единственото, което оставаше да чакам беше времето да се оправи. Беше ми спокойно, защото вече знаех къде отивам и какво ме очаква.

През периода до успешната, втора атака си починах доколкото въобще е възможно на 5700 метра. Според редица изследвания, животът и възстановяването на човешкия организъм над 5300 метра са почти невъзможни. Възможно е непълноценно вегетиране. Всички наши спортисти знаят какво е да тичаш и тренираш на ВСК "Белмекен", където височината е около 2000 м. В базовия ни лагер всяко забързване и изминаване на повече от 20 крачки без почивка е почти невъзможно.

Благодарение на готвача и вкусните манджи, които готвеше (разбирай разновидности и комбинации на ориз и паста) успях да кача около килограм и половина за една седмица. Джет-стрийм ветровете намаляха и дните с по-слаб вятър започнаха да преобладават. Междувременно в базовия лагер под Макалу пристигна и Атанас Скатов, който след успеха ни на Анапурна направи опит и на Дхаулагири (8167 м).

След като дебнахме най-подходящия период от менящата се по два пъти на ден прогноза се изясни, че в периода 22-24 май ще имаме шанс за атака. Подготвихме се за тръгване като се прицелихме в 23 май. Всички тръгнаха на горе към лагерите на 20 май.

Аз напуснах базовия лагер последен на 21 май, като този път не пропуснах да мина през пуджа-та. Хвърлих зърна ориз, изчаках докато мине кратката церемония и разбрах, че при пълнолуние Буда имал рожден ден. Сърцето не ми беше прекалено свито, защото знаех къде отивам и какво ме очаква.

Движех се с един закъснение от останалите, защото щях да атакувам направо от Лагер 3 (7450 м), а не от Лагер 4 (7600 м). На 22 май беше изключително ветровито и няколко палатки бяха отнесени в базовия лагер. Докато катерих този ден се зачудих дали нещо не бяхме сбъркали - вятърът на момент беше със скорост над 80 км/ч. При тази скорост ако не си вързан с въже, има опасност да литнеш в пропастта. Късно следобеда, вятърът утихна и по всичко изглеждаше, че на следващия ден ще атакуваме.

В лагер 3 имаше малко група, която щеше да щурмува като мен от този по-ниско разположен лагер. Тръгнаха в атака към 19.30 ч. Аз прецених, че ако тръгна след полунощ ще успея да настигна основната група и да се класирам за върха. Към 1 часа след полунощ ме събуди вътрешен глас. Ясно съзнавах, че ме ръководи точно в посоката, която ми трябваше. Притоплих малко над един литър течност, хапнах малко пирожки, приготвени от готвача ни в базовия лагер (към всички останали полуготови продукти бях придобил непоносимост).

В 2.30 ч. сутринта излязох от палатката. Огромна луна огряваше пътя към върха. Температурата беше само -20 градуса. Бях разделил пътя си на етапи. Първата ми цел беше да стигна до Лагер 4. Това е около 1 км траверс с набиране на по-малко от 150 метра денивелация. Осветен от луната изминах разстоянието за малко повече от час. Видях една стара, изоставена палатка и се мушнах в нея за кратка почивка. Като излязох след петнайсетина минути, хоризонтът беше станал оранжев - денят започваше в 4.30 ч.

Следващият етап беше да стигна до основата на Френския кулоар- това е най-дългият участък в посока върха. Още в началото се разминах с една австрийка, която се връщаше надолу с шерпата си. Правеше три крачки и почиваше по три минути. Изглеждаше ужасно уморена. Нагоре преминах през малка порция сераци и излязох над тях. Крачката ми спореше и напредвах със скорост около 170 вертикални метра в час. Слънцето ме огря и ми ставаше все по-топло.

Прочети повече на Dnevnik.bg