Капитанът на женския национален отбор на България по волейбол - Елица Василева гостува в предаването "Код Спорт" по ТВ+. Наскоро тя и съотборничките влязоха в топ осем на Европа за първи път от 10 години. А на четвъртфиналите на шампионата на Стария континент отстъпиха не от кого да е, а от бъдещия шампион Сърбия. Василева е състезателка с богата кариера, включваща триумф за купата на CEV и шампионска титла в смятаното за най-оспорвано първенство – италианското.

- Здравей, Елица! Добре дошла на терена на "Код Спорт"! Как си? Отминаха ли емоциите от европейското първенство?
- Добре съм. Заминавам за клубния сезон, където се надявам да мине последното разочарование от европейското първенство. Въпреки че имаше много добри моменти, аз винаги искам повече. Затова може би малко се разочаровах не толкова от резултатите, колкото от някои мачове, в които не играхме максимално. 

- И все пак България е в топ 8...
- Да, със сигурност работата, която свършихме, беше много. И щабът работи много упорито, и момичетата положихме голям труд. Но пък трябва да искаме повече. Не може да се задоволим с това.

- Какво подобри треньорът Иван Петков в тима?
- Наистина работи на много добро професионално ниво с нас. С голямо доверие към нас като състезатели. Физическа подготовка и медицинска грижа, която отдавна не сме имали. А това е фундаментално за нас. Това със сигурност много помогна. Тренировките са много по-разнообразни, наблягаше се на това, което куцаше. От началото до края на лятото имаше напредък. Видя се, че неговата работа дава резултат.

- В кои мачове нашият отбор можеше да постигне повече?
- Мачът с Франция изобщо не се коментира. Всеки първи двубой от такъв турнир е по-тегав, муден. Тръгнахме много лошо, бавно потеглихме. На срещата с Турция исках повече, защото сме играли срещу много по-силна Турция и сме ги били. Гледайки техния състав в момента, си казваш, че със сигурност трябва да спечелиш. Може би малко самочувствие, не проявихме малко по-голяма увереност. Но пък това не се създава за един ден, а идва с времето.

- На какво се дължи доминацията на състава на Сърбия – актуалният световен шампион и победител в последните две европейски първенства?
- Физически се вижда голяма разлика. Имат два центъра – изключително агресивни в атака, да не говорим за крайните нападатели. 22-годишната Тияна Бошкович може би в момента е най-печелившата волейболистка като титли. Имат най-добрия разпределител в света според мен. Техният колектив работи заедно от поне 6-7 години и са в този състав. Даже имаха две отсъстващи състезателки. Имат си един треньор от много години, системата е една, преследва се едно и също нещо. Докато ние общо взето сменяхме през две години треньор и система на работа. Това наистина е тежко.

- Въпросът е дали имаме потенциал – идва ли отдолу нещо, което да ни дава надежда, че след време ще можем да постигаме добри резултати?
- Нямам големи наблюдения, тъй като през лятото се фокусираме около тези 16-17 момичета, които се събираме и работим. Знам, че има няколко млади много перспективни момичета, високи и талантливи. Какво ще се случва в бъдеще зависи само от работата с тях, тъй като много момичета до 18-19 години са големи таланти, но следва период, в който не се развиват. А ако до 22-23 години не си се определил като състезател, няма накъде повече. Така реално много талантливи момичета приключват.

- Мисия невъзможна ли е да вземете квота за Токио на последната квалификация през януари, където съперници ще ви бъдат отбори като Турция, Холандия и Германия, а мястото е само едно?
- Много ще е тежко, но не е невъзможно. Със сигурност е по-трудно от европейското първенство, тъй като там ще са концентрирани едни от най-добрите отбори и ще се срещат веднага на директни елиминации. Още не знам какъв ще бъде регламентът на турнира, но със сигурност не може да си позволиш една победа, за да не разчиташ на въртележки. В този турнир нямаш право на един лош мач. Шансове има, но си зависи от нас.

- След първата квалификация в САЩ треньорът на „янките“ и легенда Карч Кирали каза, че ти си била над всички, а американките не са успели да се справят с теб по най-добрия начин. Как ще коментираш думите на трикратния олимпийски шампион?
- За мен по-важно е да покажа стабилна игра в един сезон с националния отбор или с клубния, а не да направя един добър мач. Знам, че с моите възможности всеки двубой може да е такъв. Приятно е да го чуеш, но за мен не е задоволително един мач да е такъв. Искам във всяка среща да играя така.

- Голямо ли беше разочарованието от пропуснатия шанс да победите САЩ и вече да не говорим за квота?
- Това е от онези мачове, които цял живот ще ги помниш. Със сигурност поне за мен ще си остане двубой, в който дори не можеш да си дадеш сметка колко много си изпуснал. Едва когато разбереш, че от 1980 година не сме имали женски отбор на олимпийски отбор. Тогава е било за първи и последен път.

- Много пъти си извеждала България с капитанската лента – какво изпитваш, когато чуваш химна на страната ни?
- Това си говорихме и с момичетата, че като започне химнът, гледаш в знамето, фокусиран си, концентриран си за мача. Идва един момент, в който химнът става по-тежък и по-впечатляващ. Много пъти сме си говорили, че всички настръхваме. В началото е по-бавен и в един момент става много емоционален. Реално вече мислиш за мача, дори вече започваш да го усещаш и да го виждаш. Но след това идва знамето и химна. Даваш си сметка, че играеш за това нещо.

- В тази връзка как ще коментираш решението на някои български спортисти да не играят за националния отбор? На теб минавала ли ти е някога такава идея?
- Имало е много тежки моменти. Всяка от нас си го е мислела. Това си е техен личен избор. Когато са ми минавали мисли да се откажа и вече да не мога да издържам и физически, и психически, след това съм си казвала: „Не мога да оставя момичетата.“ Реално с тях играеш само през лятото и не може да ги оставиш само, защото евентуално ти се чувстваш изморен. Много повече мотиви съм имала да остана, отколкото да си тръгна от националния отбор.

- Преди дни дойде добрата новина, че през 2021 година ще бъдем домакини на европейското първенство, заедно със Сърбия и Румъния. Мислиш ли, че за този шампионат вече реално ще можем да се борим за медал?
- Надявам се. Не мога да предсказвам, но се надявам, че ще сме в по-пълен състав, ще има много млади момичета, които ще са се развили дотогава.

- А ти тогава ще бъдеш ли в отбора?
- Ако ме искат, ще бъда. Едно такова домакинство е нещо много важно.

- Новият ти клуб е европейският шампион Игор Горгонзола (Новара). Как се стигна до договора?
- Общо взето има определен пазар за състезатели, който започва много рано от януари-февруари. Пристигат различни оферти, преценяваш ги. Има период от един-два месеца, в който не можеш да вземеш решение, тъй като се концентрираш върху финали. Претегляйки нещата, Новара още не беше актуалният шампион, но беше отбор с много големи амбиции. А след контузията ми, много исках да играя в тим с такива амбиции.

- Какви цели си поставяш с този отбор? Какво искаш да спечелиш?
- Той ще се бори за много неща, така че искам да спечеля поне половината. За всеки, който се състезава в Италия, „скудетото“ е едно от най-мечтаните неща. Вече съм печелила едно и знам каква е тръпката и какво е усещането. Затова много ми се иска да се повтори.

- Колко специална за теб е Италия, имайки предвид, че си носила екипите още на Кремона, Перуджа, Бергамо и това ще бъде шестият ти сезон на Ботуша?
- Не е по по-различен начин специална за мен. Различното е, че там не се чувстваш като чужденец. Свикнал си с това място, говориш езика, имаш познати, приближен кръг. Това те кара да се чувстваш малко или много вкъщи. Не е толкова тежко, колкото да речем да играеш в Бразилия.

- Би ли сравнила волейбола и живота в Италия с другите страни, в които си се състезавала – Бразилия, Република Корея, Турция, Русия?
- В случая важен е волейболът, тъй като ние сме спортисти и сменяме постоянно клубове. Животът е тежък от гледна точка на това, че някъде се играе със седем часа разлика от вкъщи и не можеш да говориш почти с никого. Далеч си и едно прибиране е много по-тежко, отколкото ако играеш в Италия, където полетът е два часа. Чисто волейболно за мен това е най-високото ниво. Играла съм и в Турция, и в Русия, но няма сравнение между нивото на волейбола в Италия и в другите държави. Абсолютно най-високото ниво, на което може да се играе. Не е най-добре платеното, както е в Турция, Китай или Япония, но като ниво на спорта е много високо.

- А къде ти беше най-тежко?
- Тежко ми беше в Бразилия, тъй като там волейболът е много различен от европейския. Разчита се на много силови забивки, хвърляне по трибуните на топки. Прави се голямо шоу, нещо като НБА, но във волейбола. И в Турция беше тежко, тъй като аз бях във ВакъфБанк. Вече бяха изпуснали една Шампионска лига, а дори финал в този турнир или в първенството, не се зачиташе като успех. Нищо друго, освен злато, не беше успех. Беше огромен стрес за мен и за целия отбор.

- Кой е най-ценният трофей за теб до момента и кое е най-трудно извоюваното отличие?
- Най-ценен е трофеят в Италия. Тогава бях още много млада и тепърва влизах във волейбола. Преживяване, което те кара да осъзнаеш за какво трябва да се бориш. Имам и две купи в Русия, както и купа на CEV. За мен тя също е много ценна. Изкарах три много хубави години в Динамо (Казан) с много добър отбор и много хубав колектив. Бяхме много задружни и до ден-днешен сме много добри приятелки. Сезонът, в който взех купата на Русия и купата на CEV е много ценен, защото ги извоювах с мои приятелки, бяхме много близки.

- Връщам те в началото на твоята кариера – с какво те спечели волейболът? Какви бяха първите емоции? Как се отнесоха с теб по-опитните състезателки в съблекалнята на ЦСКА?
- Беше тежко в началото, тъй като по принцип не исках да играя волейбол. Играех баскетбол като моята сестра, но ме преориентираха и правилно за моята физика тогава – около 60 кг при 1,80 м ръст. В началото беше тежко. Имаше момичета, които не те приемат, защото си дошла току що, а те са там вече две-три години, познават се. Но пък в националния отбор отидох на 17 години и бях единствена. А сега влизат по две-три малки момичета заедно. Но тогава много добре ме приеха всички момичета – Страши Филипова, Диана Ненова, Мария Филипова. Всички бяха много готини с мен.

- Разкажи някоя любопитна история от спортното училище "Ген. Владимир Стойчев", където са учили цяла плеяда родни спортисти...
- Реално ние от волейбола излизахме на индивидуално обучение много рано и 17-годишна заминах за Италия. Помня, че се случи така, че можех да имам бал. Беше бленувано от всички нас, защото дотогава нито една волейболистка или волейболист нямаха балове. При мен програмата бе такава, че успях да отида. Познавах много малко хора и се запознахме с голяма част от класа на бала. Но пък беше весело.

- Контузиите са неизменна част от кариерата на всеки голям спортист. Разкажи за твоите най-големи битки с травмите и как ги преодоляваш?
- Да чукам на дърво, досега съм имала две операции. Едната е лека – един менискус, който мина за 4-5 седмици с терапии и тренировки. Преди година и половина имах сериозна операция на рамото – счупване на хрущял с разкъсване на бицепса.

- Как се случи?
- При едно падане в защита. Нямах някакви сериозни болки в рамото, като изключим, че всеки волейболист има болки в тази част на тялото си, но те са нещо рутинно. Но рамото излезе и се върна при падането. След това трябваше да забия една топка още веднъж. Така хрущялът беше счупен, бицепсът беше повреден. Операцията е чрез зашиване, имам три шева вътре. Реже се част от главата на бицепса. Общо взето тежка операция. Това е най-тежкото за състезател по волейбол, тъй като рамото е най-подвижната става в тялото. Това реално е и нашият инструмент за работа. Имаше съмнения, че може да пропусна и цял сезон. Но се оперирах сравнително рано, цяло лято работих. Беше много тежък период, в който минаваш през много болки. Бях всеки ден в залата за около пет часа. Нямаше никаква почивката, режимът беше свързан само с възстановяването. Но пък след 8-9 месеца се видя, че върви добре и реално можех да вляза и по-рано в игра. Чувствах се добре, но рамото винаги прави рецидиви. Играех, но не както преди. Психически беше много по-тежко за мен, отколкото физически. Търпим болка, всички възможни натоварвания, защото за да се върне рамото, трябва да се подложи на голям стрес. Но изживяването след това, когато се върнеш и играеш на високо ниво, а реално не си готов за него, беше много тежко и води до съмнения дали ще се справя. Хората около теб също го усещат – започват да те подценяват, да мислят за твой заместник. Но сега съм по-спокойна, защото се усещам по-добре.

- В продължение на две години държеше един световен рекорд – как успя да вкараш 57 точки в един мач? Постижението ти бе с отбора на Хюнгкук Лайф Пинк Спайдърс в Република Корея…
- Много тежко и изморително. Там имат право на един чужденец в отбор и разчитат много на него. Специално в този мач помня, че освен много атаки, имах много точки от блок и от сервис. Беше петгеймова среща и лека-полека се стигна до такъв резултат.

- Може ли нещо да те накара да изчезне усмивката от лицето ти?
- Да, позитивна съм, но съм и в двете крайности. Или съм отчаяна, тъжна и ядосана или съм усмихната. Примерно като видя моята племенница съм така, но като трябва да си тръгвам, съм със сълзи на очи. Раздялата с любимите хора при мен е много тежка.

- Това лято имаше една по-специална роля – беше кума на сватбата на твоята съотборничка Христина Русева и на баскетболиста Ивайло Вучков. Как се видя в тази роля? Допадна ли ти?
- О, за тази роля съм готова! Тя ми е най-добра приятелка от вече 10-12 години. Винаги сме знаели, че един ден това ни очаква – тя да бъде кума на мен и аз на нея. Като се сгодиха, аз и кумът бяхме от първите, които разбраха. Нямаше нужда да ни съобщават, вече знаех, че ще съм кума. Полека започнахме подготовка. Много обичам такива детайли, празненства, да помагам за организацията. Беше тежко, но пък тя беше много хладнокръвна булка, много спокойна и всичко беше много хубаво.

- Значи сега тя трябва да върне жеста.
- Чака ме, да.

- Как релаксираш? Къде обичаш да почиваш, когато имаш свободно време?
- За мен не е важно къде, а с кого. Аз релаксирам с хора – с близките ми, със семейството, с приятеля ми. А вече къде сме е от второстепенно значение. Обичаме да ходим на кино, на ресторанти. Откакто сестра ми има детенце и в парковете.

- А с приятеля ти как съчетавате тези разстояния?
- С него започнахме връзката вече от разстояние, така че при нас си е натурално. Даже миналата година бяхме много близо, само на час път с кола. А това за нашите стандарти е много близо. Общо взето във всеки свободен момент сме заедно, много често се срещаме по средата на пътя и тъкмо разглеждаме различни дестинации и градове.

- Какво още иска да постигне в личен и в професионален план Елица Василева?
- В професионален бих искала този сезон да е много успешен за мен и за отбора. А в личен нека само всички да са здрави около мен, пък после каквото се случи. Не обичам да правя планове, емоционална съм. Нека всичко се случва импровизирано!